Докато бях на почивка в Гърция, започнах една от книгите, за които споменах в статията: „Какво искам да прочета през 2019г.?“ Една от тях е „Престъпление и наказание“ на Фьодор Достоевски.

До момента съм на 30%, но съм длъжен да споделя първите си впечатления.

  1. Сюжетът – Още в самото начало се разбира какво ще се случи. Главният герой е смазан от обстоятелствата. Това ми позволи доста да се припозная в него. Бил съм на подобно „място“. Разбира се, чисто емоционално.
  2. Детайлите – По принцип свръх-детайлните книги и разкази много ми тежат. Сякаш авторът не оставя възможност на читателя да използва собственото си въображение, допълвайки картината и действието. Не е такъв случаят в „Престъпление и наказание“. Може би, като стигна до края ще съм разбрал защо.
  3. Емоционалната тежест – Нито „Човек в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл, нито „Един ден на Иван Денисович“ на Солженицин, ми подействаха толкова „стягащо“. Направо ми заседна буца в гърлото, съпреживявайки безнадеждността на Разколников.

Сега, докато пиша това из мозъка ми препускат мисли, свързани с нежеланието ми да чета и гледам тежки, негативни, силно отрицателни книги, филми и истории. Ако ми липсват, винаги мога да си отворя коментарите под някоя статия за успял човек или провокативен пост във Фейсбук, където простотията чупи тъпомера или както се казва, удря дъното и продължава да копае в него.

Интересно ми е да направя съпоставка на „Престъпление и наказание“ и „Архипелагът Гулаг“, но второто произведение още не съм го чел, а първото – не съм го довършил. Чувствам се провокиран от собственото си желание да избягвам тежки книги, за което току-що писах. „Абе, не може да е толкова зле.“ – мисля си аз. Обаче със сигурност осъзнавам, че тези книги ме напрягат. И Чернобил (сериалът) ме напрягаше. Страданието ме напряга. Дори чуждото. Знам, че думата „справедливост“ е куха и лишена от тежест. Ако имаше „справедливост“, децата нямаше да умират преди родителите си. Ако имаше „справедливост“, убиецът щеше да умира в мига, в който посяга на чуждия живот и то от собствената си ръка. Ако имаше „справедливост“, ама няма. Животът е игра без правила. Игра, в която единственото, което се изисква от нас е да даваме най-доброто, на което сме способни. И ти, и аз. В този ред на мисли Разколников, в момента, до който съм достигнал лежи и чака. Чакам и аз, за да разбера какво е наказанието, след като разбрах какво е престъплението.

Отплеснах се. Отивам да чета.

„Животът е разбираем само ретроспективно.“
~ Фьодор Достоевски


Подкрепи Свръхчовекът и стани част от нашето Свръхчовешко общество ☞

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *