“The measure of intelligence is the ability to change.”
~Albert Einstein

Пак Лазар

На 31 декември се събудих в 4 сутринта, за да пиша статия за Мира, която отслабна със 17 килограма за три месеца. Мира беше чула за Онлайн Предизвикателството от подкаста. Но днешната статия ще бъде за друга случка от същата сутрин. Някъде около 6 сутринта, Лазар се събуди и започнахме да си пишем. Стигнахме до една от много интересните ми личностни характеристики – доста често (почти винаги) избягвам конфронтация и не защитавам позицията си. Това, разбира се, е в следствие на случките от моя живот до тук – още от детството, но и за психология няма да си говорим днес.

Ето какво ми каза той:

“Твърдостта не печели симпатии.
Тя печели уважение. Мекотата печели симпатии. Мисля, че бойните изкуства ще ти помогнат да се пречупиш и да видиш смисъла и ползата от даването на отпор.
Започни с BJJ.”
~Лазар

30 секунди по-късно му изпратих този скрийншот:

Пробните ми тренировки в Twisted Jiu Jitsu са запазени!

Истината е, че от много време, поне от година-две, обмислям да опитам Jiu Jitsu и подобно на историята ми с мотоциклетите [Идея за следваща статия!], моментът явно беше дошъл.

10 дни по-късно вече бях направил 4 тренировки, бях си платил членския внос в Twisted Jiu Jitsu за една година и си бях купил това:

Ето това е моят начин да тествам – I GO ALL-IN! В главата ми се ражда идеята за приключение:

Let's go!

Набързо ще опиша първите ми 2 месеца в залата с три думи:

1. Пот;
2. Смирение;
3. Подкрепа.

Потта е част от играта. BJJ е толкова динамично в комбинация с факта, че или ти тежиш върху някого или той тежи върху теб. Междувременно трябва да мислиш за възможностите, които имаш, да се пазиш, за да не бъдеш заключен или удушен и още 1000 неща.

Смирението е смисълът на бойните спортове. Отиваш и те бият. Всички те бият. [Имам предвид, че те побеждават. В #BJJ няма удари.] Няма как да имаш его върху татамито. Такъв е цикълът – Всички те бият. След теб идват нови и по-зелени хора, ти започваш да биеш тях докато по-напредналите продължават да те бият. Когато някой те побеждава непрекъснато, ти прогресираш доста, защото започваш да хващаш начините на нападение, техниките за защита. Опитваш неща, за да запазиш позицията си, за да запазиш врата, ръката или глезена си. Учиш бързо, защото всички са по-добри от теб.

Подкрепата е фундамент. Спомням си колко много искаше майка ми да тренирам тенис, когато бях на 6-7 годинки. Обаче това е едно от най-гадните преживявания в живота ми. На кортовете зад Националния стадион децата бяха толкова гадни – спъваха ме, шегуваха се с мен, бяха брутални. Така, както само децата могат да бъдат. Намразих този спорт. Не се върнах повече там. В главите на хората Dojo-тата или школите за бойни изкуства са места, в които се събират някакви свръх-агресивни хора, което няма как да е по-далече от истината. Бях посрещнат от всички изключително топло [като изключим това, че ме разцепваха в спарингите, но това си е част от кривата на учене, която описах по-горе], а безкрайното поздравяване адски ми откликна. Нещо като статията за благодарността, която написах преди няколко дни. Влизаш на татамито. Покланяш се. Преди да започне загрявката се покланяш на инструктора. Преди и след всяко drill-че [упражнение на даден вид техника] и спаринг поздравяваш партньора. След тренировката, поздравяваш инструктора и всички останали участници. Преди да излезеш от татамито пак се покланяш. Още от самото начало, момчетата, които са по-напреднали други бели колани, трениращи отдавна и сини колани, ми даваха съвети, показваха ми разни неща. Средата играе изключително важна роля да се почувстваш на мястото си. Същото е и в офиса. Ако колегите ти се отнасят ужасно с теб, не умираш от кеф да отидеш сутрин на работа, нали?

Първата ми контузия

В средата на февруари, месец и половина след като бях започнал, се самоконтузих. Това е моята версия. Борех се с мой приятел, син колан, който тежи около 20 килограма по-малко от мен и много исках да му покажа какво съм научил и как напредвам. В борбата той успя да ми хване ръката за армбар (снимка по-долу), а аз с цялата си глупост и неопитност, вместо да се предам, опитах да се изправя. Голяма грешка! Десният ми лакът „изхрупа“ и аз си казах „Мамка му!“ Ванката започна да ми се извинява. Но той не беше виновен. Аз бях виновен. Моето его и желанието ми да прогресирам бързо. Така стана и със салтото. Ненаучен урок. И за това писах вече. Животът обича да ти изпраща същите уроци. Отново и отново. Докато не ги научиш. Поех отговорността за тази контузия. Когато поемеш отговорност за решенията, действия и бездействията си, заживяваш в един по-истински свят, където всичко е възможно и всичко зависи от теб. [Разбира се, не точно всичко зависи от теб, но за това мисля да пиша утре.]

След контузията

Не отидох на първата тренировка след контузията, защото лакътят си болеше. За петъчната тренировка вече ми беше минал. Уж! Дори се опитах да правя спаринг. Недобра идея! След като не мина за две седмици, реших, че това, което трябва да правя е просто да не правя спаринг, а да продължа да drill-вам упражненията от урока. Това буквално ме изстреля в Космоса. Добавих още две тренировки. Станаха 5 седмично. Да добавиш още два часа към тренировките си е почти удвояване на времето за учене.

  • Какво не направих – не се отказах.
  • Какво не направих – не обвиних друг за моята глупост.
  • Какво направих – увеличих тренировъчното време.
  • Какво направих – увеличих усилията, които влагам.

Отново здрав!

На вчерашната тренировка успях да направя първия си истински събмишън (ключ) още в първия си спаринг. После успях да се защитя от човек, който буквално ме смазваше преди контузията и да не излъчим победител в рамките на 3 минути. В последствие успях да победя още няколко пъти, но всичко това нямаше да е възможно, ако се бях отказал. Всичко това нямаше да е възможно, ако бях казал – някой друг ме контузи, някой друг е виновен, другите са лоши, гадни, животът е несправедлив.

Man up!

Suck it up!

Shit happens!

Урокът

Нашите приятели виждат в нас нещата, в които не сме добри, които ни пречат. Те ни гледат отвън. Ако им позволим да ни дават гледните си точки, неминуемо ще се случи това, което се случва с мен в момента. За да им „позволим“ се налага да поискаме от тях това. Непоисканата помощ не работи. Неосъзнатият проблем няма решение.

“A mind is like a parachute. It doesn’t work if it is not open.”
~ Frank Zappa

Ден #11 – Check!

 

 

Последните 3 статии:

Ден #8 – Моите 3 начина да се движа напред
Ден #9 – Благодарността ще промени живота ти!
Ден #10 – Заблудата „Аз това го знам!“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *