Вчера, привършвайки със статията за гнева, ми дойде идеята за тема на днешната, а именно вината. Една от най-големите промени в живота ми дойде, когато осъзнах колко яко е винаги да съм виновен. Освобождаващо! Вдъхновяващо и зареждащо! Направо е епично!

Нямам предвид, че съм виновен за глобалното затопляне, за гладните деца в Африка и за това, че още не сме стъпили на Марс. Имам предвид, че преди не поемах никаква отговорност за своите грешки и провали. Системата ме беше научила, че ако си сгафил ще бъдеш наказан. Ще бъдеш смъмрен, порицан, посочен с пръст. Както Юлия Георгиева каза в #ЕПИЗОД130:

„Какво правиш, когато те гонят? Бягаш!“

Това никак не помага. То просто създава хора, които прехвърлят отговорността за собствения си живот другаде:

  • На правителството: „Съсипаха я тая държава.“ … и продължават да гледат телевизия.
  • На бизнеса: „Заплатите са ниски.“ … и въпреки това не се срещат с шефа, за да го попитат какво трябва да направят, за да им увеличи възнаграждението.
  • На гена на хората във отлична физическа форма: „Той/Тя има ген. За това изглежда толкова добре.“ … и продължават да ядат чипс, дюнер, баница, пица на парче.
  • На храната: „Тя храната е виновна. Блъскана е с химия.“ … и продължават да си купуват колбаси, вафли и бира от 2.5 литра.

Не казвам, че това е лошо, но казвам, че ако искаш да го промениш, ще не наложи да поемеш отговорността – да бъдеш по-здрав, да изкарваш повече пари, да правиш нещо, което да осмисля дните ти.

Не знам как осъзнах важността на горепосоченото, но си спомням, че веднъж, слушайки Addicted2Success на летището във Франкфурт (нямам идея защо съм запомнил точното място), в съзнанието ми попадна следната реплика.

„When we complain we let others know that we don’t have control over our life.”

Това ме накара да се замисля и ме накара да спра да се оплаквам (доколкото е възможно). Адски ми е трудно да спра да правя някакви неполезни неща сега, веднага. Аз и да псувам спрях, но every now and then някоя кратичка и сърдечна честитка се измъква от устата ми. За псуването ще си пишем друг път, защото е абсолютен ИГРОПРОМЕНЯЧ! (* бел. ред. Игропроменяч = Gamechanger)

За това започнах да се старая да не бягам от отговорност във всички моменти, в които осъзнавах, че тръгвам да се оправдавам. Когато закъснявах за среща, вместо: „Абе, имаше трафик. Знаеш как е!“, „Колата не запали.“, „То вали. Знаеш как карат хората в София като вали.“ Просто се извинявах искрено и поемах отговрността за това закъснение, знаейки колко много мразя някой да закъснява или пък се обаждах на човека, за да го предупредя, виждайки, че просто физически няма да мога да стигна навреме. Когато нещо не беше свършено в офиса не казвах „то колегите/доставчикът/клиентът е виновен“. Казвах: „Явно не съм бил достатъчно ясен. Грешката е моя!“

Спомням си, че някъде през 2017г. моят близък приятел Георги Малчев ми препоръча подкаста на Jocko Willink на тема Leadership. Започнах да го слушам, но ми беше много мрачен. (Все пак пичът е бивш тюлен и е участвал във военните действия на САЩ в Ирак) Въпреки това започнах да си взимам разни неща от този подкаст. Някои полезни на практично ниво, други – на ниво осъзнаване.

Пример за второто: Военните са адски праволинейни. Стриктно спазват йерархичната структура на армията и не подлагат заповедите на съмнение. Те са перфектните изпълнители. Това е в огромен противовес на моите ценности и мироглед.

Малко по-късно гледах TEDx Talk-а на Джоко и си купих книгата му „Extreme Ownership”, която и до ден днешен преслушвам в Audible. И в двете, той говори за концепция, свързана с притежаването на отговорността на най-високо ниво чрез военни истории от Ирак и от тренировъчните лагери на тюлените.

Точно тази книга ми показа колко важно е „винаги да съм виновен“ и буквално промени начина ми на възприемане на вината. Можеш да промениш само нещата, които са под твой контрол. Но няма как да поемеш контрол над неща, за които си мислиш, че другите са отговорни. Това е най-добрата книга за лидерство, която съм чел/слушал към настоящия момент. Дори е в безплатните ресурси към Свръхчовекът, ако се регистрираш в Audible на следния линк.

Jocko Willink & Leif Babin - Extreme Ownership

Спомняш ли си историята за бразилското джу-джицу и моята първа контузия? Ако не си я чел – кой е виновен според теб този, който е направил ключа върху ръката ми или аз? Ако беше на мое място, кой щеше да е виновен според теб? Ти или Ванката? Ако си мислиш „Ама той трябва да ме пази!“, ще трябва да те разочаровам. Ако си мислиш, че някой ще дойде да ти слага кислородната маска в самолета, ако се наложи, пак ще трябва да те разочаровам. Ако си мислиш, че ще дойде перфектният партньор, който ще направи живота ти прекрасен, пак ще се наложи да те разочаровам. Ако си мислиш, че мечтаната работа или идея просто ще се появят от въздуха, съжалявам! Ако вярваш, че не постигаш резултати във фитнеса, защото някой друг освен теб е виновен, наистина съжалявам! Ако вярваш, че просто нямаш време да:

  • започнеш да се движиш и да се храниш добре, за да имаш по-добър тонус, повече енергия и да влезеш във форма;
  • да започнеш да работиш по собствената си идея за бизнес, кауза, книга;
  • да обърнеш внимание на партньора си и да му покажеш, че го обичаш и държиш на него
  • да четеш книги;
  • да пътуваш.

О, Боже, наистина съжалявам!

Какво мога да направя, за да постигна това, което искам?
Поеми отговорността за действията и бездействията си! Дължиш на себе си, да се опиташ да получиш всичко, което искаш!

Вземи свръхчовешка идея! Адаптирай я към себе си! Действай!

Ден #15 – Check!

Последните 3 статии:

Ден #12 – Недей да четеш тази книга!
Ден #13 – Какво научих за 13 дни?
Ден #14 – Гневът – най-лошият съветник в спора

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *