Не бях чувал тази история. Бил съм доста малък докато войната в Югославия е в разгара си. Това, което знам е в контекста на футбола и чудото от 1992г, когато отборът на Дания “събран от плажовете” отива да играе на Европейското първенство и става Шампион, тъй като отборът на Югославия бива изхвърлен от турнира в Швеция, защото в страната бушува война. Но това не е темата на днешната статия. Темата е една книга, написана по една история. Балканска история. Типично по балкански – на любов и омраза. История на крайностите. От едната страна е войната – омразата, разделението, братоубийството, а от другата е любовта – приемащата, даряващата, вдъхновяващата.

Когато Теди Малинова-Димитрова ми гостува в #ЕПИЗОД105 и ми разказа за вдъхновяващия курсов ръководител, който има в Софийския университет, аз не бях чувал за Георги Бърдаров. Разбира се, това се дължи изцяло на факта, че не гледам телевизия и в следствие на това съм пропуснал неговата победа в “Ръкописът”. И точно тук напомням, че в подкаста всичко се случва точно навреме.

В нашия разговор Tedi сподели за две произведения на нейния ръководител – Книгата “Аз още броя дните” и разказът “За петата ракия”. Разказът беше прочетен почти на мига. Книгата зачака.

Забелязвам една особена тенденция с книгите. Ако някоя много въздействаща такава попадне в ръцете на Неда, то неминуемо за въпросната книга ми се говори денонощно докато не започна да я чета самият аз. Такава е и историята на творчеството на Бакман, както и историята на “Аз още броя дните”.

Както най-вероятно вече споменах, книгата е за любов. За любов по време на война. Но не просто за някаква си любов, а за една изключително силна и вечна любов. Или може би е по-точно да напиша – Любов с вечна памет. Любов, оставила отпечатъка си върху всички, които знаят историята. Точно както при Ромео и Жулиета.

Позволявам си да ти препоръчам тази книга, макар и да зная, че ще плачеш. Ще плачеш, защото хората са жестоки. Обаче проблемът не е в тяхната жестокост. Проблемът е в липсата на морал и ценности в хората, чиито интереси пораждат такива конфликти. Както и в липсата на разбиране, че ние, хората, сме: “… род от семейство Човекоподобни, включващ съвременния човек, единственият жив представител на рода.” В този изречение, не пише, че цветът на кожата или религията ни разделя на по-свободни, по-умни, по-бързи, по-силни, по-богати и по-здрави. Или на някакво друго по. Първо сме хора. Всички! Естествено, едно от уменията и желанията на нас, като хора, е да се разделим. Да си имаме племена, групи, отбори. Да имаме принадлежност и да можем да кажем “Ние сме … Обаче те са/вие сте …” Добрите и лошите. Нормалните и различните. Мразя го това. Мразя идеята за различността като нещо негативно, вместо позитивно. Искам различността да е нещо отличаващо, специфично, уникално и свръхчовешко. Както и да е. Отплеснах се. Ромеон и Жулиета от Сараево са различни. Различни именно по този положителен начин. Те са хора преди да са бошняци и сърби. И тяхната история трябва да се разказва навсякъде по Света. И то точно така, както я е разказвал Георги Бърдаров. Поклон!

Вземи си идея! Адаптирай я! Действай!

Искаш да станеш част от Свръхчовешко общество, където да черпиш опит, знания и вдъхновение?

Искаш да получаваш по имейл ексклузивни интервюта и полезни съвети от гостите на подкаста?

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *