През последните 7 дни нямаше статии. Нямаше нищо. Само почивка. Заслужена, според мен. Обаче менталната почивка не значи край на уроците. Значи смяна на фокуса. Именно за това ще пиша днес.
Възможно е да не знаеш, че поради множество причини – най-вече късогледство, до преди година, изпитвах ужас от вода. Тресеше ме зверска параноя, плувайки във всякакви пространства с дъно, по-дълбоко от метър и половина, два. Естествено, аз не виждах по-далече от две педи пред носа си.
Отделно от това не притежавах техниката, която ми е необходима, за да плувам уверено за повече от 50 метра. Нищо от техниката ми не беше ОК. Дишането ми беше най-голямата дупка, а именно то е фундаментът, който позволява да се чувстваш уверен и спокоен докато плуваш. Или поне така показва личното ми наблюдение – когато се почувствах уморен, 99% от случаите беше в следствие на неправилно или недостатъчно дишане.
Преди около година отидох на уроци при Антон Михайлов в басейна “Спартак”. Мой приятел беше описал бате Тони като човек, който “може да научи тухла да плува един километър”. Отивайки не знаех и какви цели е реалистично да имам. Та, аз не виждах (беше преди операцията), открито се страхувах във водата и нямах никаква техника. Бате Тони каза “целта е да плуваш един километър без почивка”.
Започнах да ходя 2-3 пъти седмично за няколко месеца. След това дойде операцията във Варна и след това, зимата направих още няколко тренировки. Може би 15-16, общо. За последно отидох да плувам в началото на годината, за да разнообразя джу-джицуто. В повечето случаи отивах много уморен. Не ми се получаваше. И реших да спра. Не да се откажа, а да изместя фокуса изцяло върху джу-джицуто.
През това време понаучих техниката за бруст и донякъде – тази за свободен стил. Въпреки това, свободният стил ми е много по-изморителен и мисля, че страдам в ритането с крака. Брустът, обаче ми върви. Не мога да обясня защо. Може би, защото си поемам въздух, изкарвайки главата от водата.
Та, да се върнем на почивката в Гърция. В заливчето на Алики (о. Тасос) водата винаги е изключително спокойна, тъй като заливът е доста дълбок и “затворен”.
Още с отиването първия ден на плаж си харесах две шамандури в залива, които бяха на видимо разстояние от около 100 метра една от друга. Реших, че ще тествам колко мога да изплувам без почивка. Хей така, без никаква подготовка, без да съм плувал от поне половин година.
Тестът продължи 6 дължини между шамандурите плюс влизането и излизането. Общо около 650-700 метра. Казах си .. “Пф.. щом изплувах толкова, мога да направя и километър!” Дните, обаче се нижеха, а ние обикаляхме другите плажове. Благодарение на една нелепа контузия аз тотално избягвах да влизам във водата през следващите 2 дни, а на третият валеше безспирно целия ден. Прекарахме го в бордови игри. Последният ден беше предвиден за разходка до прословутия мраморен плаж, който някак не допадна на компанията и в късния следобед се върнахме на плажа в Алики след като хапнахме рибка по пътя обратно. Дочетох “Да прецакаш Дявола” на Наполеон Хил, събирах последните слънчеви лъчи за почивката и продължавах да отлагам своя геройски опит. Геройски пред мен самия, разбира се. Сигурен съм, че има и деца на по 5-6 годинки, които могат да направя километър и то с вързани ръце и крака. Но само до преди една година, за мен плуването в морето беше абсолютен кошмар. В 18:00 реших, че ако не вляза във водата, няма кога.
В 18:40 излязох. Щастлив. Успешен. Благодарен на себе си, на бате Тони и на заливчето на Алики. Обаче не беше никак лесно. О, не.
Около третата дължина, в главата ми започна да се промъква една мисъл “Абе, не ти ли е тежко от храната. Май ти се повдига.” Наистина бях прекалил с храната на обяд, което отчитам като огромен минус. Колкото и да е спокойно морето в Гърция, не ми се искаше да разбера как се повръща на 3-4 метра дълбочина в адски солена вода. Казах си “Ок, забави малко темпото.” Продължих.
На петата дължина си казах “Ето, половината мина. Много по-лесно е отколкото си мислех.”
На седмата дължина се появи най-коварната мисъл “Абе, на кого се доказваш. Откажи се и отивай да си почиваш.” Тази мисъл не ме остави до края. “За кого го правиш. Не се занимавай. Просто доплувай до плажа и си почини.”
На края на осмата дължина си казах “Ето между тези две шамандури ще мина на връщане. Като през истински финиш.” Оставих тялото ми да изпълнява механично движенията. И това ме доведе до края. До края на заветната десета дължина.
Плувах 90% от времето бруст. Плувах добре. Най-доброто плуване, на което съм способен. В нито един момент не почувствах притеснение, страх. Освен менталната игра, нищо не ми пречеше да си изплувам това, което съм си обещал да опитам. Един кошмар, който ме мъчи от 6-7 годишен – че не мога да плувам. Този кошмар беше разбит на пух и прах. Само за една година. <3
“Човек не може да открие нови океани, докато не добие куража да изгуби от погледа си брега.”
~ Андре Жид – Френски писател
