В живота на повечето от нас има родители. Обаче за родителите на нашите родители, ролята на баба/дядо е дар, награда, безценна благословия. Защо? Защото да се грижиш за внуците за тях е “Предай нататък!”. Това е мисия! Това е екстремната отговорност за обгрижване и даване. Даване на чиста любов… и на поне още едно пържено кюфтенце директно от тенджерката, за баба/дядо.
Бабата/дядото нямат правото да формират и възпитават своите внуци. Обаче имат възможността да дават много повече – да приемат и да обичат безпрекословно.
Моят дядо остави огромен отпечатък върху мен. Първият човек, чиято безпрекословна любов и приемане аз усетих и продължавам да усещам, макар и да го няма отдавна.
Моята баба, днес пое към моя дядо. Днес тя излезе в заслужена почивка, защото отгледа мен, брат ми и братовчедите ми. Защото преди тях е отгледала и възпитала прекрасната ми леля и целеустремения ми баща, както и огромна част на децата на Горна Оряховица между 1960г. и края на 90-те, като учителка и директорка на детската градина “Колоса”. <3
С нея гледахме незабравимото Американско лято през 1994г. Аз и тя. И викахме, и се радвахме, и после заспивахме щастливи след поредната победа. <3
После дойде в София, за да помогне за отглеждането на брат ми. От 7 годишен до заминаването му в Англия. <3
Междувременно през 2004-2005г. караше баща ми да ми дава колата, за да я карам на Женския пазар. Само и само, за да се упражнявам и да шофирам колкото се може повече. <3
Обичам те, бабче! Благодаря ти за безгрижните лета в с. Писарево и за всеки път, в който ме караше да си лягам след обяд и не ми се караше (много), когато избягвах, за да ритам топка. Благодаря ти за любовта, за вкусното хапване и за майчините грижи – за мен и за брат ми! Ще те нося завинаги в сърцето си. <3
Тези дни са дни на равносметка. Как искаме да запомнят нас, когато ние поемем по същия път? Правим ли нещо по въпроса? Защо?
