След вчерашната статия, в която си поисках мнение и теми, над които да пиша, Марин Митев ми писа следното: “Според мен наистина ценно би било да споделиш неща от най-интересните книги, които си чел.” Днес ще пиша именно за това. Благодаря ти, Марине!
Ще започна от първата книга за личностно развитие, която съм чел – “Трите въпроса” на Хорхе Букай. Беше ми подарена от моя приятел Стефан Кинов още през 2012г. Това се случи малко преди най-трудния период в живота ми. Нито знаех какво е личностно развитие, нито изобщо бях разсъждавал над нещата свързани с живота, който живея. Просто си правех нещата, които ми харесваха и с които се чувствах добре. Карах си колата, ходех на работа, играех футбол, прекарвах време с приятелката си. Дори живеехме заедно. В тези години тотално бях спрял да чета книги. Ако мога да го опиша, поглеждайки назад – някакси си живурках ден за ден. Да, бях щастлив. Да, всичко си ми беше наред. Обаче нямах никаква цел. Не виждах нищо отвъд идния уикенд. По някое време в късната пролет на 2012г. се разделих с приятелката си. Един ден, докато се разхождахме просто почувствах, че за да бъдем заедно за дълго време напред, трябва да се променим. И двамата. Но не можех да искам такова нещо от нея. Никога не съм искал от другите да се променят. Това не е мое право. Изборът е техен. Те са такива, каквито са. Каквито детството, средата, като цяло – животът ги е създал. Въпреки, че обратното са го искали от мен многократно. След като се разделихме, прекарвайки повече време сам, попаднах на книгата, която си чакаше на моето шкафче, в моята си стая, на семейното жилище. Отворих я и започнах да чета. “Трите въпроса” е разделена в три части: Кой съм? Накъде отивам? С кого? Първата част, според мен, е фундаментална. До този момент никой не ми беше говорил за това, че щастието идва отвътре. Че щастието е ти самият да си отговорен за щастието.
Много пъти съм говорил за това, че за да имаш качествена връзка, двамата души в нея не трябва да търсят половинки, а да бъдат щастливи с цялото, което са. И двете цели, на които им е приятно да бъдат заедно и които гледат в една посока, да се движат в синергия, в разбирателство. Обратният пример е с чашата. “Искам да си намеря приятелка, за да я направя щастлива и аз да бъда щастлив!” Истината е, че от празната си чашка не можеш да прелееш на никого. За да дадеш, трябва да имаш. За да дадеш спокойствие, разбирателство, внимание, е нужно да имаш. В противен случай един от двамата живее като паразит във връзката. В противен случай е много възможно (разбира се, че има изключения) да прехвърляш несигурността си, трудностите, стреса, които имаш, опитвайки се да живееш живота извън връзката – работа, родители, приятелства, вътре в нея. “Вътре”, където трябва да е чисто, спокойно и щастливо. “Вътре”, където се изгражда, а не – където се дели! Та, най-интересното, Marin Mitev, е свързано с факта, че аз тези неща си ги мислех преди да прочета книгата. Имах някакви “усещания”, че не е ОК човек да се променя спрямо изискванията на другите. И както си четях ми просветна за първи път в живота – “Георги, напълно ОК е да бъдеш себе си!” Това промени много неща. Промени цялостно живота ми.
