Искам да споделя една много безинтересна случка, която остави отпечатък в съзнанието ми по-рано днес и ме научи на много ценен урок. Моля, абстрахирай се от конкретиката.
В късния следобед днес имах среща с мой приятел, чийто бизнес разполага с офис в кв. Лозенец. За последната година съм ходил в този офис минимум 2 пъти месечно или общо двадесетина пъти. След срещата, преди да си тръгна, ми се доходи до тоалетната. Разбира се, това беше в следствие на усилено наливане с вода и бонус дълго кафе. Влизам в банята на офиса и срещу мен е вратата на тоалетната, в която винаги съм ходил, когато ми се е налагало. Виждам, че е затворена и заключена и си казвам: “Уф, заето е.” Излизам. Моят приятел ме пита: “Какво стана?” Аз му казвам: “Тоалетната е заета. Ще тръгвам.” Той ме пита: “И двете ли са заети?” … Аз: “Как така и двете ли? Тоалетната е само една.”
Всъщност, зад вратата на банята има още една врата. Врата, в която никога не съм влизал, но това не значи, че не е била там.
” Това, че не виждаш нещо, не значи, че го няма. ”
Замислих се. Комбинацията от стресори ми попречи да видя още една възможност. Това се случва и в живота. И то редовно. “Мамка му!” затваря съзнанието ти да видиш кое е хубавото, което нямаше да съществува, ако не се беше появило лошото.
В този контекст ми се прииска да ти разкажа още една история. Този път от ученическите ми години.
С най-добрия ми приятел, Дани, сме съученици от подготвителен клас в Немската. В края на 12 клас участвахме във футболни срещи с другите елитни софийски гимназии, а в конкретния ден, за който разказвам, с Френската. Тъй като Дани живееше в Изток, а аз – в Слатина, винаги сме се срещали на Плиска и от там сме слизали към центъра до Орлов мост, а после – пеш.
Беше краят на пролетта или началото на лятото и беше топло и задушно. Като пред буря. Някъде около главния вход на зала България заваля като изведро и задуха силен вятър. Типичната софийска лятна буря. Притичахме през градинката на Народния театър, за да минем по ул. Съборна. Там все още се помещаваше Американското посолство и пешеходците минаваха плътно зад БНБ. Ние бързахме, защото по принцип, Дани винаги закъснява. Та, да в следствие на този факт, и аз закъснявах за мача. Въпреки това, решихме вместо да притичаме зад Банката, да спрем под колоните на служебния й вход. В момента, в който се скрихме под колоните, на пътеката, където щяхме да минем, ако бяхме продължили, падна огромно стъкло от счупен прозорец.
Да, най-вероятно нямаше да пиша тази статия днес, ако го нямаше: “Мамка му, скапана буря!” Понякога просто пропускаме да “видим” възможността, урока, доброто, яхвайки негативните емоции и реактивността на съзнанието си. Защо?
Надявам се, че сте извадили нещо за себе си от тези две “проникновени” споделяния. Щом успях да пиша за тоалетна и въпреки това безсрамно да публикувам статията, значи определено не съм се взел на сериозно и не изпитвам срам да потърся урока там, където другите ще го пропуснат. А той е навсякъде. Стига да гледаш внимателно.
Ако искаш да ми зададеш въпрос, моля, коментирай под статията.
